Датата, която всяка година събужда в мен един черен спомен. Датата на която си отиде баща ми.

Винаги ще помня този ден. Студен. Ветровит.

Помня как зъзнейки се прибирах от магазина,а вместо да се  стопля,  те намерих.  Паднал , самичък и студен. С очи, които гледаха към бора, който засади на 10-тия ми рожден ден.

Помня как повиканата линейка, дойде след 2 часа, само за да констатира, че една душа е намерила покой.

Помня как се опитвах да те вдигна за да не лежи в изсъхналите иглички. Как не успявах и само те прегръщах.

Как съседите се събраха и ме гледаха тъжно. Как един от тях дойде и ми помогна. Как преглъщах сълзите си, а мама плачеше безсилно.

Как се скрих от всички и плаках.

Как го изпратихме. Как приятелите му се събраха за последен път.

И беше студено. Адски студено.

Няма да забравя тази дата – неделя, 02 февруари 1997 г.

Няма да забравя и тази зима. Зимата, която съсипа и уби един отруден човек.

Зимата на Инфлацията, която изяде спестяванията на един труден живот.

Зимата на Мошениците,  които откраднаха жилището, за което ти винаги си беше мечтал.

Зимата на Партията, в която вярваше безрезервно и която те предаде.

Лек сън тате. Дано сънуваш внуците си. Които не дочака.

Дали ще сънуваш, как играят с изсъхналите иглички паднали от същия този бор, който ти засади.

Днес и аз ще засадя бор.